Анелия Бъклова, снимки: Авторът и Мишо Димитров

Kогато се видяхме след дългата ваканция, Ирена попита: „Случи ли ти се нещо за първи път в живота?“. Без да се замислям, отвърнах: „Много неща“.

Избрахме едно малко и много кокетно селце Санкт Мартин в ъгълчето на Австрия, обградено от алпийски зъбери и немска територия, до също така приказното градче Лофер. То е досущ като филмов декор – с изрисувани къщи, с китни дворове, с прозорци, огрени от коледната украса, с усмихнато влакче, което вози туристите.

След известни перипетии по пътя, отвели ни до Адриатическото крайбрежие на Италия, вместо в Алпите, стигнахме дома за гости Вилдентал. Домакинята ни Мариане трябваше да свикне с шумната ни компания, с песните, с цигарения дим, с веселието, което не знае предел.

Голямата изненада беше, че Алпите ни посрещнаха без сняг. Разочарование за скиорите и огромно облекчение за хората с дух на пътешественици, тъй като слънчевото време даваше възможност да открием много от тайните на Заалахтал.

За първи път видях Залцбург, града, дал на света Моцарт и бонбоните Mozart Kugeln. „Соленият град“ е създаден от печалбите от солните мини. Крепостта Хоензалцбург, до която се стига с фуникуларно влакче, е построена през 11 в. от архиепископ Гебхард и е най-голямата крепост в Европа. Гледката отгоре спира дъха. Въженото влакче е пуснато през 1892 г., за да улесни достъпа до крепостта от катедралата. Крепостта е била както защитно съоръжение, така и затвор. Днес сред многото съкровища на изкуството, които пази, е и колекцията от марионетки от различни времена. Градините Мирабел, Мраморната зала в двореца, където се правят Моцартовите концерти, галерията, коледният базар с глювайн и брецели, невероятният ябълков щрудел с ванилов сос, родната къща на Моцарт – толкова много неща видях и усетих тук за първи път.

Както става ясно и от названието на града, солта е на особена почит в региона. Причината е, че недрата на планината крият огромни залежи от ценната суровина. Едно от най-интересните ми преживявания от серията „за първи път в живота“ беше спускането в мината за сол Залцбергверк в Берхтесгаден, Германия. Идеята за тази авантюра сблъска любопитството ми и непреодолимата ми клаустрофобия. Та нали заради нея не влязох в Хеопсовата пирамида! Все пак авантюристичният ми дух взе връх над страха и ето ме – облечена с тъмносин гащеризон със светещи бели ленти, заедно с приятелите ми – като екипаж на космическа совалка преди полет. Мината е създадена през 1517 г. близо до Залцбург на немска територия. От 2007 г. е превърната в туристическа атракция, въпреки че продължава да се използва и за реален добив.

Миньорското влакче ни отведе до т.нар. Солна катедрала – огромна пещера с перфектна акустика. Оттам, летейки по почти отвесни дървени пързалки, стигнахме до самата мина. Гидът ни, облечен в униформа на оловния войник от приказката, засилваше усещането, че сме в някакъв нереален подземен свят. Тесен тунел ни отведе до друга пещера с огледално отражение на тавана в пода. Помислих си: „Как ли са поставили това огледало тук?“ В следващия миг някой стъпи върху огромната дървена платформа с пейки и огледалото се раздвижи. Оказа се, че се намираме пред солено езеро. Дървеното съоръжение бе сал, който ни превози от единия край до другия под звуците на вълшебна музика. Пълният мрак наоколо бе пронизван от фосфоресциращи светлини, които рисуваха по стените абстрактни картини чрез кристалите на солта. Беше магнетично изживяване, нещо като преминаване през митичната река Стикс.

Балансирахме нещата в термалния комплекс Рупъртус край Бат Райхенхал – огромен аквапарк, атракция за млади и стари. Удоволствието в горещия басейн, заобиколен от зъберите на Алпите, покрити със сняг, релаксът в солената парна баня, възбудата от спускането по ролбата-тръба сякаш без край трудно могат да се опишат.

За първи път играх и айсщок – много популярен спорт в Алпите, кръстоска между кърлинг и боулинг. Беше 31 декември. Разделихме се на мъже и жени и веселбата започна. Всеки отбор имаше свой водач – двамата шампиони на Санкт Мартин.

Мъжете спечелиха този турнир, но не и конкурса за красота в новогодишната нощ. А тя беше наистина незабравима. С уникалното шестстепенно гурме меню, с изумителната заря, с двукратното посрещане на Новата година – в 23 ч, когато настъпи в България, и в 24 ч с австрийците. Е, музиката беше типично тиролска, та ни се наложи да играем право хоро под звуците на типичните за района мелодии, но пък беше неописуемо весело.

На сутринта на 1 януари, за да започнем Новата година като истински пътешественици, поехме към Кицбюел. Останах очарована от приказната красота на алпийския ски курорт. Празничните витрини на бутиците, украсата от живи борови клони, шишарки и имел, елегантните дами в палта от норка и визон, добре поддържаните мъже, скиорите с екипи, последен писък на модата – всичко това придаде на началото на 2010 г. луксозен привкус. Това впечатление се затвърди в Цел ам Зее, друго алпийско градче край красиво езеро.

Финалният щрих бе разходката из величествената и изискано елегантна Виена, грейнала в своята празнична премяна.

Но това е нещо, което вече бях преживявала. Затова спирам своя вдъхновен разказ дотук.